Обадете се в тишина

2024 Автор: James Gerald | [email protected]. Последно модифициран: 2023-12-17 14:02

Първият сняг падна сутринта. Огромни бели пухкави люспи се вихреха бавно във въздуха, постепенно се спускаха все по -ниско и сякаш танцуваха, подчинявайки се на собствения си мотив. Някои снежинки веднага се сляха с мръсотията по асфалта, превръщайки се в обикновена влага, други се задържаха върху изсъхналата трева, постепенно се изплитаха в леко студено одеяло - дантелен подарък на земята от кралицата -зимата, влизащ в своето.

Мария Николаевна стана от стола си, тръгна бавно към прозореца, дръпна тежките тъмножълти завеси и дълго гледаше предзорковия, все още полусън, град, потънал в полупрозрачен бял воал от сняг. Тя обичаше този град. Тя е живяла тук през целия си живот и всяка улица, всяко кръстовище, всяка алея са й били скъпи, криела спомените си, спомняла си е фрагменти от детството си, пазила е наивните мечти от младостта си …

Някъде в далечината в бялата мъгла се очертаваха приглушени светлини - това бяха няколко прозореца на чужди апартаменти, произволно разпръснати по тъмните машини, наредени в редица къщи. Понякога се чуваше шумът от преминаващи автомобили - леко шумолене на гуми по асфалта. Градът започваше да се събужда … Мария Николаевна леко трепна, като неволно докосна с ръка лявата страна на гърдите си - през последните години сърцето й все по -често напомняше за себе си с тъпа болка.

Върна се в задната част на стаята, потъна в дълбок фотьойл, натисна превключвателя на стара настолна лампа с плетен бежов абажур на нощното шкафче, протегна ръка, за да донесе лист хартия, лежащ сам на ръба на масата, запазвайки няколко самотни разпръснати линии, набързо надраскани с назъбен почерк - на дъщеря й. Настя рядко пише. Мария Николаевна получи последното си писмо преди около три години, на Коледа - Настя написа, че с нея всичко е наред, че тя и съпругът й наскоро се бяха върнали от Испания, където прекараха незабравими 10 дни, се оплакаха, че за съжаление не може намери дори няколко дни да посети майка си, но той винаги обещава да го направи възможно най -скоро. Всичките й новини се вписват в няколко десетки редове, които Мария Николаевна знаеше наизуст - тя вече не помнеше колко пъти е препрочитала това писмо. Дори сега с треперещи ръце тя сложи листа в скута си и го гледа дълго, сякаш се опитва да прочете поне нещо друго между редовете, след което насочи погледа си към снимката, която е живяла на рафта за толкова години до тъмните релефни корици на книги. Извън кадъра любимите очи на дъщеря й й се усмихнаха. Колко отдавна беше….

Наскоро Мария Николаевна почувства с болка как Настя се отдалечава от нея - погълната е от домакинските задължения, обещаваща работа, желанието да направи кариера …. Тя не я обвиняваше - просто съжаляваше, че в продължение на няколко години самата тя не е успяла да измине малко по -малко от няколкостотин километра, като е прекарала само три часа и половина, за да погледне в очите на дъщеря си, заставайки пред я, прегърни, погали нежно кафявата й коса - точно както веднъж в детството, когато Настя толкова много обичаше да поставя главата си в скута си и да говори за всичко, което й се е случвало през деня …

Понякога тишината на празен апартамент беше нарушена от рязко телефонно обаждане и Мария Николаевна, вдигайки слушалката, със скрита надежда се очакваше да чуе гласа на дъщеря си, заглушен от разстоянието. Настя се обаждаше много рядко и никога не говореше дълго - отнеха й пет минути, за да разбере как се справя и да й каже, че е добре. Тогава Мария Николаевна замислено погали телефонната слушалка за няколко секунди, сякаш можеше дори за миг да запази интонацията на любимия си глас, а на набръчканото й лице заигра слаба усмивка. Отново нещо прободе слабо в сърцето ми.

Погледна часовника си, Мария Николаевна въздъхна - време е да вземе още една порция от хапчетата, които през последните четири месеца успяха да запълнят целия шкаф в кухнята. Тя разбра, че едва ли ще й помогнат да се отърве от болките в гърдите, но продължи да следва указанията на лекарите - когато за последно прекара почти две седмици в клиниката, те й обясняваха дълго, че това е необходимо, опитвайки се да нарисува цялата сложна картина на нейното състояние. Мария Николаевна се усмихна само слабо: „Докторе, не можете да избягате от съдбата, вие знаете по -добре от мен, че не ми остава много време“.

Тя прекара няколко дълги дни в клиниката, но за разлика от другите пациенти, тя нямаше търпение да излезе от там възможно най -скоро - никой не я чакаше вкъщи. Единственото, което я притесняваше, беше, че Настя не знаеше нищо за това какво е с нея и къде се намира. Ами ако тя се обади? Тя няма да намери никого у дома в продължение на няколко дни и може да се уплаши, мислейки, че се е случило нещо ужасно. Не искаше да притеснява дъщеря си.

- Знаят ли вашите роднини, че сте тук? - попита веднъж медицинска сестра и й подаде хапче и чаша вода.

Мария Николаевна вдигна привързаните си сенилни очи към нея, искаше да попита нещо, но след това промени решението си и просто поклати глава.

- Не.

Настя се обади няколко дни след като Мария Николаевна се върна у дома, след като беше изписана от болницата.

- Как си мамо? - дойде нейният приятен, грудлив глас, - обадих се преди няколко дни, не си бил вкъщи.

- Да аз…. Да, Настя, аз не бях там - усмихна се Мария Николаевна в телефона, - всичко е наред, дъще. Как си там? Борис как е? Как е Оленка?

- Както обикновено, Боря отиде в командировка за една седмица, Оленка се разболя малко сутрин, не я пуснах на училище.

- Какво с нея? - притеснява се за внучката си Мария Николаевна.

- Всичко е наред, малко ми стана студено.

Мария Николаевна искаше да каже на дъщеря си, че би било по -добре момичето да остане вкъщи, докато не се възстанови напълно и че няма нужда да й се дават всякакви съвременни супер смеси и че най -доброто средство за настинка е медът, лимонът и чай с малиново сладко. Но тя не каза нищо, знаейки, че Настя ще побърза да промърмори в телефонната слушалка: „Хайде, мамо!“

- Е, майко, вече ще бягам - трябва да тръгвам - чу Мария Николаевна и въздъхна със съжаление, не желаейки да се разделя с този глас, - иначе ще закъснея за важна среща. Скоро ще се обадя!

- Грижи се за себе си, дъще - усмихна се Мария Николаевна, - не се тревожи за мен.

- Добре, ти също се грижи за себе си. Чао!

Кратките звукови сигнали в телефонната слушалка върнаха Мария Николаевна в реалността - тя бавно я спусна на лоста и с тежки стъпки влезе в стаята - по някаква причина искаше да легне малко, да си почине …. Вероятно е просто уморена, изтощена.

Увита в топъл пухкав шал, Мария Николаевна легна на дивана - сърцето я болеше все повече и повече. "Трябва да взема едно хапче", проблясна през главата й, когато затвори очи, "и утре да напиша писмо до Настя." Сякаш нещо беше докоснало внезапно тежките клепачи и тя усети как бавно пада в тъмнината.

… Вече се стъмваше пред прозореца. Студеният вятър леко докосваше прозорците при резки пориви, карайки ги леко да се разклащат. В стаята настъпи тишина. През него можеше да се чуе само премереното тиктакане на стар стенен часовник, висящ над дивана до стената, който редовно брои секунди, минути, часове. Само внезапно телефонно обаждане внезапно прекъсна тази тишина за няколко секунди и след малко тя се повтори отново, после отново. Минута по -късно в апартамента отново цари тишина - в края на краищата там нямаше никой, който да може да вдигне телефона.

Албина